Виждали ли сте някога гола жена? Наистина гола…

гола

Виждали ли сте гола жена? Колко гола е била? Сега ще видите една съвсем гола. Съблякла всичките си маски. Захвърлила ги като ненужна броня, свлякла се наравно със земата. СВОБОДНА!

Мъката от изневярата на любимия ме убива.

Бавно. Ден след ден. Отхвърлена, пренебрегната, излъгана, стояща, чакаща любов, молеща, уговаряща, заплашваща, играеща, ридаеща. Бях всичко и нищо. Днес съм на дъното. Гола съм. Болката къса части от тялото ми, месото, душата ми. Потъвам, изчезвам. 

Стоя. Там съм, в смъртта си. Седнах на един пън и зачаках. Чаках и стоях. Стоях и чаках. И дочаках. Тялото ми се изкриви. Лицето ми придоби нечовешки форми. Гримаси раздърпваха челюста ми в различни посоки. Като че ли невидима черна ръка движеше мускулите ми в странни и невъзможни конфигурации. 

Изсипваше се ужас, изсипваше се нечовешки крясък. Звуци на умиращо животно, гърчещо се, дърпащо се, вгледало се в смъртта. И видях. Егото си, раздърпано и бясно, мятащо се в опитите си да се спаси. Потъващо, квичащо, се откъсна от мен и отлетя.

Ослушах се. Тишина. 

Картини. Видях празнина. И там плаваше партньора ми. Носеше се със своята любовница. И други, и други… Светли фигури, спокойни, усмихващи се помощници, служители на вселената. Отбор поставени лица, обгрижващи моето изцеление. 

Всички заедно, работещи, плуващи, съществуващи, за да ми помогнат. За смъртта на сенките ми. Благородни труженици за общото. Всеки даващ своя принос според ролята си в настоящата игра. И усетих как всичко е наред, всичко се върти, всичко е едно. 

И всяко разместване по шахматната дъска на живота няма никакво значение. Защото играта продължава. Дали ще съм кралицата, пешката, коня, царя… Движа се, играя, нося се в играта, и когато ме повалят, продължавам в следващия тур. Е, сега ставай!

В мен се надигна силата. 

Очите ми се сляха. Оглеждах света като животно. Аз бях животно. Раздвижих се от вцепенението, завъртях тялото си, затичах се. Кръжах, ръмжах, разсичах, побеждавах, придвижвах се на подскоци, оглеждах се бясно. 

Светът беше мой, на мен, Всесилната. Държах в ръката си шаманския си жезъл и разсичах с него. Всичко, изпречило се срещу мен, всичко дърпащо ме, всяка мисъл, всяко остатъчно ридание. 

Възраждах се, мощна, властна, притежателка на света. Аз бях котка, аз бях тигър, въздесъщия кондор, бях вълшебната колибри. Аз бях света, нищо нямаше значение, от нищо не се страхувах. Съзирах го, разсичах го. Проправях си пътя, пълнех се, разширявах се. Станах огромен владетел. 

Бях всичко и нищо.

Тичах из гората, превземах, владеех. Аз съм… Аз съм… Легнах. Укротена. Знаеща. За силата. И дойде. Усещане за тяло… Усещане за всичкото. Докоснах тялото си. Удоволствието се разля навсякъде. Удоволствието ме разтърси. Облада ме като изкусен любовник. 

Всяка точка беше удоволствие, неописуемо, крещящо. Докосвах се бавно, плавно като река, стоях в удоволствието заради удоволствието.

 Когато се появеше мисъл, сълза, стратегия, отпращах ги с нежна, мека сила, която отново ми даряваше удоволствие. Разлях се в удоволствието, станах удоволствие, живеех за удоволствието. Бях всичко и нищо.

Искаш ли нещо от това? 

Кое? Избирай! Кое е живота? Любовта ли, мъката ли, смърта ли, силата ли, удоволствието ли? И разбрах. Приех. Приех ВСИЧКО. Изживах всичко, позволих си, бях там. И знам за цикъла. Извървях го. Знам че всичко това съм аз. Винаги. И единственото, което мога да направя, е да приема всичкото. 

И тогава идва удоволствието. От което и да е. Удоволствието заради удоволствието. Има я и любовта, и мъката, има я и силата. Но властва ли самоцелно силата, всичко отстъпва. 

Всичко, даже и любовта. Едното изключва другото. Защото това е мисията на любовта, да ни оголи, уязвимостта ни да открие всичките ни дупки, клоаки, голите ни жили и нерви, струни, бутони, да се предадем на действителността, майката на живота, за да умираме и да се раждаме, отново, и отново…

 

Така ли е? Еее, трябва ли обезателно да умираш и да се раждаш? Така ще кажете, нали? Не знам. Решете вие. Всеки да реши за себе си.

Аз стоя и гледам едно дърво. Видях го и през Зимата. Беше в смърт. Стоеше на същото място търпеливо и чакаше Пролетта. Знаеше че ще дойде. Знаеше че живота е цикъл. 

Знаеше и за Лятото. И за Есента даже. Знаеше защо е там. За да расте. И знаеше, че това може да му се случи, само ако стои в този цикъл. Колко ли глупаво е това дърво?!?“

 

Дева Мукта

Споделете с приятелите си!